В синьото езеро ловко пристъпва стара дама,
с опетнени от необмислените си слова устни.
Огледа се тя за последно в плаващото си отражение.
Черните й очи показател са, че е разбила не едно и две сърца.
Обрекла се в самота, тя страда за отминали дни.
Дни, в които е отпратила радостта от инат.
Дни, в които е обичала и са я обичали, но недооценено и от двамата.
Тя крачи, запретнала своята фуста, към мрачни дълбини.
Не смее да дири прошка.
Иска да избяга, принасяйки в жертва душата си на тези ледени води.
Нима трябваше да се случи всичко това?